Ще те превърна в спомен…

Днес погребах едно приятелство на 31 г. Може би затова се чувствам като човек, който току-що е отсякъл едно огромно тридесетгодишно дърво. Всъщност, отсякохме го заедно с теб, бивши мой приятелю. Удряхме дебелия му ствол през годините, дялкахме безмилостно кората му с дребнавите си човешки страсти. Замахвахме все по-силно и удряхме все по-дълбоко, насърчавани от стоящата наблизо Глупост. После си прощавахме привидно, обвинявайки нашата Младост, която си отиде отдавна, вземайки със себе си своите простими и непростими грешки.

Дървото тихо стенеше, докато ние точихме брадвите на своето Безумие за нов удар, още по-жесток, още по-дълбок…. И така до днес, когато то най-после падна отсечено, а вярата ми в Приятелството се скри засрамена…. А какво дърво беше само! Как се криехме под огромната му корона двамата с теб, човече! Мечтаехме там заедно. Чертаехме живота си върху набраздените линии на кората му. Това беше нашият малък свят, в който откривахме заедно великите поети и писатели. Спорехме за посланията на Франсоа Вийон, Достоевски, Чехов, Стайнбек, Ремарк, Шоу…Заслушани в шума на листата му, се влюбвахме в хитовете на AC/DC, Metallica, Pink Floyd, Dire Straits, U2….

Днес дървото вече го няма. Може би така е по-добре! Не, не ти се сърдя! Всеки има собствена истина – ти имаш своя,  аз – моя. Какъв смисъл има да изправяме на пореден дуел своите две истини?

Не те обвинявам за нищо! В нашия случай Вината е просто старият мост, който все още ни свързва.

Върви по пътя си с добро! Дано намериш това, което търсиш, а то да те направи щастлив. Прости ми, опитах се да бъда твой приятел. Прощавам ти за всичко! Аз също ще се справя някак, ще продължа напред, но преди това ….преди това ще те превърна в спомен.

 

ИЗПРАЩАНЕ

Мръсно белите облаци, надвиснали над гарата, са се сгушили един в друг, като стадо настръхнали изплашени овце. Слънцето явно отново си е взело почивен ден, а юни си отмъщава на хората за нещо, с което без да разберат, са го обидили.

По празния перон вятърът гони една използвана маска за еднократна употреба. Търкаля я закачливо насам-натам, докато реши какво да я прави. После изведнъж хуква нанякъде в съвсем друга посока, сякаш е забравил печката включена.

Мирише на дъжд, но все още не вали. Може би днес ще се размине. Може би лятото все пак ще събере смелост и ще дойде най-накрая, за да зарадва всички, които го чакат. Едно лято трябва да бъде по-смело, по дяволите!

Някъде откъм подлеза се чува шум от търкалящи се пластмасови колелца.

– Татко, тук е. – казва женски глас. – Това е трети коловоз.

След малко се показва и самата собственичка на гласа – дама на средна възраст с черна пола и блуза на райета. До нея ситни бавно-бавно възрастен плешив мъж с безупречно изгладени сиви панталони и бархетна риза с къс ръкав, запасана старателно в тях. Човекът тегли с едната си ръка малък син куфар на колелца, а в другата си ръка държи пътна чанта.

Чува се гласът на диспечерката, която обявява по високоговорителя, че „бързият влак за Варна ще пристигне на трети коловоз“.

Погледът на възрастния мъж, изпълнен с бащинска обич и тъга, се е спрял върху дъщеря му.

– Да внимаваш, че в чантата сложих чупливите неща. – обръща се той към нея някак между другото.

– Добре, татко. – отговаря му тя, след което някакво тягостно мълчание се настанява между тях за секунди.

Бащата пръв го нарушава:

– Искам да те помоля за нещо. – казва той, сякаш събрал смелост.

Дъщеря му го поглежда с внимание без да каже нищо.

– Като ти остане малко свободно време, – продължава възрастният мъж – моля те, иди до онази пейка в Морската градина. Знаеш я, беше любимото място на майка ти. Оттам се вижда морето. Тя обичаше да седи на нея и да гледа вълните.

Очите на дъщеря му се наливат със сълзи и тя намира сили само да промълви:

– Ох, татко…

В далечината се задава влакът, който обявява пристигането си с изсвирване и след няколко мига вече е спрял, за да приеме своите пътници.

Бащата прегръща дъщеря си. Помага й да се качи. Подава й първо куфара, после пътната чанта. Сбогуват се. Влакът бавно потегля по пътя си. А старецът дълго гледа след него, докато той се превръща в малка черна точица на хоризонта.

ЕДНА СУТРИН В ПОДЛЕЗА

Тишината на юнското утро удобно се беше настанила в празния все още подлез пред гарата. Само продавачът на банички, червендалест шишко с малки очички, гледаше със задоволство и гордост витрината на баничарницата си. Баници, тутманици, кифли и какви ли още не тестени произведения на изкуството очакваха търпеливо най-ранобудните пътници, които да изкушат.

Една възрастна дама с тъжно лице, която всеки ден продаваше билки и подправки точно до павилиончето за пижами, вече разстилаше голям стар чаршаф, върху който да подреди своите лечебни треви и лозови листа, надиплени грижливо във вързопчета.

Отнякъде скоро се появи млад мургав мъж с мръсна коса и странен поглед. Беше обут в къси панталони и вълнени чорапи с джапанки на краката. На гърба си носеше разкопчано старо горнище на анцуг на българския национален отбор по футбол. Мъжът се спря пред витрината на баничарницата и погледа няколко секунди с интерес целия асортимент от тестени лакомства. Шишкото от другата страна на витрината, явно доста ядосан от нахалството на този съвременен Хитър Петър, който нямаше да купи нищо, изведнъж изпищя с женски гласец:

– Я да се махаш оттук! Всяка сутрин ли трябва да те гоня аз теб бе, м@нго?! Разкарай се!

Младият мъж се стресна, а любопитството в погледа му бързо се смени с ужас и недоумение. С бързи крачки той се отдалечи на безопасно разстояние.

Някъде от другия край на подлеза се чу китара и хармоника – беше човекът, който от време на време свиреше тук на минувачите, които му хвърляха по някоя и друга монета в разтворения пред краката му калъф. Уличният музикант се увлече в изпълнението на „Ден след ден“ – сякаш свиреше заедно със самия бате Васко Кръпката и „Подуене Блус Бенд“. После изведнъж спря и извади една жълта запалка. Облиза пресъхналите си от хармониката устни и взе в ръка цигарата, която до този момент си почиваше важно зад дясното му ухо. Запали я с върховно блаженство и примижавайки се наслади на първата глътка цигарен дим. Може би наистина има нещо сакрално и много интимно в това. Пушачите със сигурност знаят.

Появиха се и първите пътници, които бяха пристигнали с бързия влак отнякъде. А диспечерката съобщи някак между другото, за малко закъснение от 15 минути. Но какво са 15 минути за световната история и още повече за БДЖ?!

Музикантът продължаваше да се наслаждава на цигарата си, когато забеляза мургавият млад мъж, когото бяха прогонили преди малко от баничарницата. Той безмълвно беше втренчил поглед в цигарата, която намаляваше с всяко дръпване. Нещо като че ли трепна у китариста, докосвайки най-тънките струни на онази негова невидима душевна китара, на която също му се налагаше да свири и то всеки ден.

– Ей, шшш! – подвикна той на момчето, което продължаваше да го зяпа – Ела тук бе!

Бездомникът го погледна като подплашено животно и замръзна на мястото си, докато китаристът дръпна за последно от цигарата си, която вече се беше превърнала във фас. Погледна я със снизхождение и му я подаде с думите:

– На, вземи!

Вместо да я вземе обаче, мъжът с късите панталони и джапанките бавно се обърна и тръгна към изхода без да каже нищо.

Уличният музикант поклати глава многозначително, сякаш казваше „Както искаш!“, дръпна за последно от догарящия фас и го хвърли пред себе си. После се прокашля старателно, нагласи хармониката си и поде първите акорди на поредното блусарско парче.

ДЪЖД

Продължаваше да вали вече цял следобед, меланхолично и някак умиротворително. Едрите дъждовни капки се спускаха монотонно от небето, което беше свъсило веждите си – гъстите сиви облаци, надвиснали като обвинение над големия град. По улиците му се виждаха само коли със запалени фарове, нарушаващи от време на време покоя и блаженството на локвите, които бавно се превръщаха в подобия на микроязовири. Дори вятърът се беше скрил някъде на сухо заедно с уличните котки, за да не пречи на тази дъждовна градска нирвана.

Бързах мокър от спирката към вкъщи, копнеейки за един хубав чай в очакване на уютна вечер с Валка и пореден епизод от „Короната“. Има нещо много семейно в съвместното гледане на сериал, нещо сплотяващо и много интимно. Знам това от опит.

Мислех си за тези неща, докато се опитвах да остана сух, доколкото бе възможно, заобикаляйки поредното препятствие по тротоара. Като че ли се намирах в някаква глупава телевизионна игра, в която група нещастници трябва да се справят с прескачане на ров, пълен с вода или нещо подобно.

Малко преди да успея все пак да се добера някак до вкъщи усетих как предателска влага нахлува първо през едната, а после и през другата ми маратонка. Реших да не се ядосвам и ускорих темпото, а след минута вече бях в нашия вход. Свалих качулката на якето си и тогава забелязах възрастна жена с боядисана коса и лек грим, която беше постлала брошура на един от хипермаркетите и седеше на стълбите на завет и сушина.

Щом ме видя, жената някак се стресна и понечи да се изправи, за да ми направи път да мина и да отключа входната врата на жилищната ни кооперация.

– Извинете! Аз просто така – скрих се от дъжда тук. Ще изчакам само да понамали малко и ще тръгна. – каза ми тя, загледана в своя жълт чадър със счупен връх, който държеше пред себе си.

– Моля Ви, – отговорих някак сконфузено – не пречите на никого.

Жената се усмихна и се загледа в една голяма локва точно пред паркираната наблизо черна лимузина. После без да я питам обясни:

– Аз бях в гимназията. Позирах на художниците. Страхотни деца са.

На свой ред аз се усмихнах протоколно и успях да измисля само едно:

– Да, така е.

– Знаете ли, – каза ми през рамо възрастната дама, докато аз понечих да отключа входната врата. – аз някога исках да стана актриса, но не се получи. Не е достатъчно човек да има мечта. Трябва да й се посвети изцяло, да я изстрада, да я заслужи. Аз не успях да се преборя за своята. Засилвах се, засилвах се и така и не събрах смелост да скоча. А после…после дойде старостта.

Не знаех какво да отговоря на тази непоискана изповед и не казах нищо, а и усещах как мокрите ми чорапи започват гневно да протестират. Затворих вратата пред себе си и бързо се прибрах вкъщи. Сложих вода за чая си и продължих да мисля за странната непозната, която ми беше разказала резюмето на живота си преди малко. Изведнъж ми хрумна щура идея. Извадих една картонена чаша и я напълних с топъл билков чай. Обух набързо сухи чорапи, взех внимателно чашата в ръка и слязох до входа с намерението да почерпя дамата просто ей така, за да се сгрее. Отворих входната врата, но нея вече я нямаше на стълбите. Беше си отишла. Продължаваше да вали.

„Ако срещнеш Буда, убий го“ – разказите на един Мечтател

(Докато чакам с нетърпение излизането на книгата на моя съратник и приятел Илиян, я прочетох и нахвърлих няколко реда за нея и за него.)

Помня онзи намръщен и дъждовен следобед, в който се чухме с Илиян по телефона и се разбрахме да се видим.
– Искам да ти покажа нещо. – бяха думите му, с които завършихме разговора си.
Малко по-късно, вече бях на път към мястото на срещата ни – офисът на фондация „Арт Ангел“. Вървях по градските улици, а мислите ми ме върнаха година назад, когато той се готвеше да стартира своя проект „Езолигенция“. Стояхме с него в празното все още помещение и разговаряхме. Илиян беше решен да превърне това място в една истинска градска арт зона.
Докато го слушах, в ума ми изплува, кой знае защо, песента на Джон Ленън „Imagine“: „Може би ще кажеш, че съм мечтател, но аз не съм единственият“.
Още тогава си дадох сметка, че пред мен стои мечтател и настръхнах, мислейки си „Слава Богу! Още един! Не съм сам!“
Преди да си тръгна тогава, Илиян извади една пура и ми я предложи. Отказах, разбира се, защото не пуша. Загледах се обаче в ръцете му, които си играеха с една необикновено голяма кутия кибрит. Взех я и извадих от нея една клечка за спомен, която пазя и днес и за пореден път се убедих, че има такива хора, които „палят“ другите със своя ентусиазъм и смелост да вярват в Доброто, а един от тях ме чакаше в този момент, за да ми покаже нещо. Чудех се какво ли.
Минути по-късно вече бях на Мекемето, а Колоната остана зад гърба ми. Тогава видях пред себе си една възрастна двойка. Старецът, нахлупил избеляла бейзболна шапка и платнена маска, сложена накриво, се подпираше на ожулен дървен бастун с едната си ръка, а с другата държеше под ръка своята съпруга – достолепна възрастна дама с бяла коса, която стъпваше с такова достойнство и гордост, че веднага предизвика уважението и възхищението ми. Гледах ги скришом, докато вървях зад тях и мислех как най-красивото във всеки един път е щастието да го извървиш заедно с човека, когото обичаш, да го споделиш и съпреживееш.
Изпратих с поглед двамата старци, които продължиха по пътя си, а аз влязох при Илиян и Боби. Поздравих ги, загледан в кожения тефтер, който лежеше на пианото, и казах:
– Хора, знаете ли, имам чувството, че тук при вас съм на самотен остров, на вашия остров.
Все още не знаех, че с тези думи сякаш направил сам увода, към това, което Илиян ми сподели – идеята си за книга, която вече беше написал. Посочи с поглед тефтера и каза:
– Всичко започна там – в Тайланд, с тази тетрадка и моите записки и рисунки в нея.
Това беше първата ми среща с „Ако срещнеш Буда, убий го!“, а първото ми впечатление от текста беше факт няколко дни по-късно, когато вече я бях препрочел. А първото което ми хрумна е, че се намирам в Къщата на Мечтателя, която той е построил на два етажа – там на далечния остров Пукет, потънал в зеленина и заобиколен от палмовите плажове с мек и чист пясък, които Индийския океан мие с топлите си тюркоазени води.
На първия етаж на Къщата си Илиян е грижовно е подредил своите 17 стъпки към самопознанието – една много сполучлива компилация от източна философия и лични емоции и преживявания, пречупени през нейната призма. Поднесени са с особен вид доброжелателност и чувство за добронамереност, без назидателен тон и грандомански амбиции за промяна в живота на всеки, който реши да ги прочете. Именно те обаче са онези 17 прозрения, които променят мирогледа на автора, както сам той уточнява. Те подтикват към това да се вгледаме в себе си и в природата, да открием своите добродетели, да се откажем от плановете си, защото те са това, което ни пречи да сме свободни, да не се страхуваме и да се преборим с егото си. Да видим времето като опашка и огледало. Да осъзнаем смисъла на знанието, истината и любовта и да ги открием, но всеки – сам за себе си. Илиян не дава готови отговори и рецепта за това. Той просто споделя как се е опитал да го постигне и как продължава да се опитва.
Четейки тази първата част от книгата – този първи етаж от „Ако срещнеш Буда, убий го!“, осъзнах колко много мъдрост, опит и човеколюбие са въплътени в нея, които, според мен, я правят едно високохуманно послание за това да живеем в хармония с останалите без да пренебрегваме себе си.
За да продължа в духа на метафората, следва вторият етаж от Къщата на Мечтателя Илиян, който той самият е озаглавил „Фантазии”. Тази втора глава усетих като истинска приказка, разказана много умело там – под сянката на палмовите гори на Тайланд, където всичко символизира нещо. А символите тук са много – храстът, огънят, бурята, пътеката и т.н. От теб самият зависи с какво съдържание ще ги напълниш и какъв смисъл ще им придадеш.
Впечатли ме оригиналният похват, с който авторът разгръща своя разказ – начинът, по който той разхожда читателя из втория етаж на Къщата си. Усещането е, че отваряш врата след врата след врата, които проправят пътя ти напред към края на приказката, а той наистина е настръхващ. Върнах в детството, когато за пръв път видях матрьошка. Отваряш една след друга дървените кукли, докато най-накрая стигнеш до последната. Спомних за двамата старци, които срещнах, отивайки да се видя с Илиян и Боби. След края на книгата, за мен, те вече бяха символ – на любовта, надеждата и стремежа да съществуваш пълноценно, опитвайки постоянно да се променяш към добро, вървейки по пътя на живота си.
Дочетох книгата, пътувайки за работа. Беше рано сутринта и веднага написах в месинджър на Илиян:
– Ако беше тук сега, щях да ти стисна ръката! Приеми, че съм го направил.
Мислех си обаче какво бих направил аз, ако аз срещна Буда. Със сигурност не бих го убил, не и в онзи – буквалният смисъл. Вместо това бих му се усмихнал смирено с думите:
– Ела с мен. Знам едно място в Пазарджик, където един мечтател разказва своите истории с много обич и вяра в самите тях. Ще те заведа там. Струва си да го послушаме.

12

Изкъпаното от снощния дъжд майско утро вече се разхождаше по улиците на големия град. Най-ранобудните слънчеви лъчи нежно се отразяваха в мръсните прозорци на гарата. Играеха си палаво на слънчеви зайчета и после уморени падаха пречупени от другата страна – в празната все още чакалня. Миришеше на липа от съседната градинка и на топли закуски от баничарницата, на чиято врата гордо висеше надписът „Пекат се на място“. Сякаш това бе някакъв сертификат за качество, нещо от рода на „Произведено в Германия“.

Върху каменния перваз на подлеза, точно срещу входа на гарата, бяха насядали колоритна група абитуриенти, явно прекарали бурна бална нощ. Личеше си по уморените им недоспали физиономии, измачканите кринолини, свалени обувки с висок ток и вратовръзките, напъхани небрежно в джоба на саката. Компания им правеха няколкото празни кенчета от бира, енергийни напитки и картонени чаши с кафе.

Свидетели на тази сюрреалистична гледка бяха пазачът на паркинга и служителят на СОТ, чиято нощна смяна току-що беше приключила. Те наблюдаваха с такъв интерес младите хора срещу себе си, като че ли виждаха част от оцелелите от „Титаник“. Това естествено по своята същност любопитство на двамата наблюдатели някак от само себе си плавно придоби друго агрегатно състояние, преминавайки в откровена ирония.

– А бройте сега до 12 да ви чуя де! Снощи бяхте много курназ.- каза под носа си пазачът на паркинга с чувство за справедливост, което не търпеше възражение. – Сега ще ви питам какво ще правите.

– Какво ще правят?! Терминал 1 и към някоя ферма за ягоди в Англия. – отговори на зададения му риторичен въпрос служителят на СОТ, който чакаше своя заместник. – Или jobs.bg. Свърши вече тая – тате носи, мама меси. Дойде им времето да опитат дебелия край.

Двамата наблюдатели си подхвърлиха още няколко иронични прогнози за бъдещето на България и решиха, че повече няма да отделят от височайшето си внимание за тези, „дето от тях нищо няма да излезе“.

В този момент една възрастна дама се появи на стълбите на подлеза, мъчейки се да качи по тях количката си за багаж с колелца. Двама от най-близо стоящите абитуриенти я видяха и веднага се впуснаха да й помогнат. За секунди количката беше качена на изхода на подлеза под погледа на жената, пълен с благодарност и умиление.

– Да сте ми живи и здрави! На баба добрите момчета! – каза тя, след като успя да се справи с няколкото стълби до горе. – Господ да ви дава здраве и успех! Да стигнете много, много далече! Да станете големи хора, важни!

След като изрече това свое тайнствено заклинание, бабата продължи пътя си, дърпайки внимателно своята количка.

Групата абитуриенти я изпратиха с поглед, казаха си нещо и изведнъж един от тях даде тон:

– И кой каза…

Без да чакат покана всички дружно започнаха да скандират мантрата, която повтаряха на себе си и на околните последните няколко месеца:

– Едно, две, три, четири… Служителят на СОТ погледна с досада пазача на паркинганга и процеди нещо през зъби. След това хвърли недопушената си цигара, обърна се троснато и влезе в чакалнята на га

ПОСОКИ

– Има време. – каза сякаш на себе си незрящият човек. – Има още цели 15 минути. – после се подпря на белия си бастун и се наслади на останалата част от цигарата си. Беше около четиридесетте, с прошарена коса, грижливо сресана назад. Обут в черни панталони и облечен в старомодно кожено яке, поизтъркано на лактите. Слънчевите му очила бяха леко наклонени на носа му, като че ли всеки момент щяха да паднат.

Спътникът му, младеж със зелен избелял суитшърт, скъсани дънки над глезените и платнени кецове, огледа празния перон и голямото електронно табло в средата на гарата без да каже нищо. Погледът му се спря върху една от продавачките на билети, която отегчено разтърка сънените си очи, разреса с пръсти накъдрената си коса и продължи равнодушно да се взира в монитора на своя компютър в очакване на новата вълна от кандидати за услугите на БДЖ. На близката пейка, след явно бурна бална нощ и няколко десетки преброявания до 12, един абитуриент в измачкан син костюм и алена вратовръзка, напъхана в джоба на сакото, пиеше кафе, опитвайки се да си отговори на въпроса „А сега накъде?“.

Меланхоличната тревожност на тази облачна майска утрин наруши строгият женски глас по високоговорителя, който съобщи с тон, нетърпящ възражение:

„Бързият влак за София ще замине в седем часа и пет минути от първи челен коловоз в западната част на гарата!“. Сякаш някаква амбициозна учителка по математика съобщаваше с леко разочарование резултатите от класната работа на своите ученици.

Един старец с побеляла коса, изпънат като струна, се устреми към касата. Свали старата си туристическа раница от зелен брезентов плат и извади карта за намаление. Купи си билет и после бързо се устреми към коловозите с походка, която казваше „Не съм чувал нищо за старостта. Аз съм на толкова, на колкото се чувствам.“.

– Време е! – обърна се младежът към незрящия човек до себе си. – Хайде! – после му помогна да се качи, настани го в купето и преди да слезе отново се обърна към него:

– Нали разбра? Те ще те чакат в София.

– Разбрах. – отговори мъжът, докато сгъваше белия си разтегателен бастун. – Ти слизай, че влакът всеки момент ще тръгне.

На вратата момчето едва не се сблъска с жена, попрехвърлила средната възраст. Тя дотъркаля с усилие куфара си с колелца и след като се увери, че във всички близки купета имаше по един-двама души, реши да се настани тук.

– Добро утро! – поздрави любезно дамата, а погледът й се плъзна по сгънатия бял бастун на нейния спътник и слънчевите му очила.

Той отвърна вежливо на поздрава и отново потъна замислено в своя свят.

Няколко минути по-късно влакът вече беше напуснал гарата в приспивното си темпо. Между двамата спътници се настани някакво негласно споразумение за мълчаливо пътуване, което обаче много скоро жената наруши с кратък монолог за времето, вируса, ползите и вредата от ваксините. Най-накрая тя се престраши и попита спътника си, който я слушаше с уважение:

– Вие за къде пътувате, всъщност?

Мъжът се усмихна и отговори:

– За София съм.

– Значи ще пътуваме заедно докрая.

В следващите няколко минути дамата направи анализ на политическата ситуация в страната и даде компетентна прогноза за предстоящите избори. После някак между другото попита:

– Какво ще правите в София?

Мъжът се усмихна отново и отговори:

– Ще ме запознаят с една жена…такава…като мен.

– О! – възкликна спътничката му, но бързо съобразително добави – Това е чудесно!

Мъжът сякаш се поотпусна и някак срамежливо продължи мисълта си:

–  Знаете ли, може би точно затова днес имам чувството, че никога преди не съм бил по-уверен в посоката, ако ме разбирате.

Жената погледна навън през мръсния прозорец и каза:

– Мисля, че знам как се чувствате. Изпитах същото, когато преди време реших да се прибера в България след години работа в Гърция. Ако вярваш, че пътят, който си избрал  е верен, малко неща могат да те отклонят от него. Дори когато ти се струва, че е най-труден и най-тесен.

– Да. – отговори замислено мъжът. – Казват, че най-тъмно е преди зазоряване.

Мълчанието отново се настани между двамата спътници. Дори кондукторът не успя съвсем да го наруши. Той провери билетите им, хвърляйки им бегъл поглед. След това измърмори под носа си:

– Приятно пътуване! – затвори с усилие плъзгащата се врата на купето и се запъти към следващия вагон.

24-ти май

Слънчевото утро вече къпе с лъчите си моя малък Пазарджик. Усещам как някаква празничност удобно се настанява по улиците на града.
В двора на СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик ме посрещат Даниела Стоянова, Христо и бай Иван парнаджията. Поздравяваме се. Празник е.
Пускам си едно кафе от машината и отивам до стария чинар, който пази толкова много спомени от детството на хиляди малчугани, израснали в моето училище. Едно от тях съм и аз. Нося „Брегов“ в сърцето си и в такива моменти осъзнавам, че всъщност с него отдавна сме се слели в едно цяло, в една кауза. Мисля, че човек без кауза е все едно Икар без крилете си.
Между двете глътки, на които пия кафето си, поглеждам към кадифено синьото небе над себе си. Сещам се за думите на св. Константин-Кирил Философ и неговата „Беседа против триезичниците“:
„Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух?“
Колко много мъдрост в три изречения! Едва ли има по-добро послание на толерантност, взаимно уважение и Добро.
Хвърлям в коша картонената чашка от кафето. Вече е 7.35 ч. Изкарваме на двора техниката и тонколоните от зала „Движение“. Минути по-късно училищният химн вече оглася двора. „Бреговски таланти – достойни творци“ сякаш запяват и птиците над нас.
Ето ги и някои от най-малките и най-нетърпеливи азбукарчета с майки, бащи, баби и дядовци. Пременени в най-новите си дрехи. Стискат в ръце букет „за госпожата“ и чакат нетърпеливи началото на тържеството. Колегите пристигат под звуците на „Върви, народе възродени“. Усмивки и празнично настроение навсякъде изпълват двора на училището. Голямата Бреговска общност се събира, за да отдаде почит към едно от нещата, които ни правят българи. Харизмата на 24-ти май.
Започваме след малко…

“Идва василевсът!“

В памет на проф. Георги Бакалов (1943 – 2012)

78 г. – на толкова щеше да стане днес един човек, когото винаги ще помня и ще пазя в сърцето си – проф. Георги Бакалов (1943 – 2012). Имах възможност да бъда сред щастливците, които посещават неговите лекции по история на Византия в средата на 90-те години на миналия век в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той рядко се усмихваше и никога не говореше празни приказки. Имах чувството, че този човек беше дал обет от устата му да излиза само полезна информация.

Още щом прекрачеше с достолепие прага на култовата 23-та аудитория, всички млъквахме респектирани, връхлетени от невероятната му харизма, която сякаш вървеше пред него и тържествено обявяваше: „Идва василевсът!“.

Проф. Бакалов бавно окачваше картата на Източната римска империя и лекцията започваше. Говореше спокойно, уверено и тихо, но така, че всички го чувахме. Беше така запленен от това, което разказва, че аз често се пренасях мислено по улиците на Константинопол. Любувах се на кресливите чайки, прелитащи ниско над тюркоазените вълни на морето в Златния рог от стените на двореца Влахерна. Разхождах се край Акведукта на Валент. Стисках палци за успех моята колесница при поредното надбягване на Хиподрома или просто зяпах просяците, насядали край „Св. София“. Да, такива бяха лекциите на проф. Бакалов – едно истинско пътуване назад във времето и епохите.

Години по-късно разбрах, че е починал. Беше го направил тихо и с достойнство – така, както последният византийски император Константин XI Палеолог загива на 29 май 1453 г., защитавайки Константинопол от османците.

Поклон, проф. Бакалов! Благодаря Ви за всичко, което ми дадохте и за всичко, на което ме научихте!

„In hoc signo vinces“

В памет на Иван Налбантов (1940 – 2021)

Снимка: https://www.tvevropa.com/

Помня първият и единствен път, когато видях Иван Налбантов на живо. Беше една зимна облачна сутрин на автогара „Юг“ в Пловдив преди няколко години. Той чакаше автобуса за София. Бях се качил вече в моя автобус на съседния сектор и понечих да сляза, за да му изкажа уважението си, но в този момент шофьорът ни отиде някъде, затваряйки вратите след себе си. Можех само да го гледам през мръсния прозорец, по който бавно се лепяха падащите тихо снежинки – скромен и някак достолепен човек с благ и смирен поглед, който чакаше. Видях как изведнъж зад него нетърпеливо запристъпва от крак на крак, за да се сгрее, някаква млада жена, увита в гоялм шал. Той се обърна и я видя. Шофьорът на техния автобус отвори врати. Вместо да се качи, Иван Налбантов се отмести назад, усмихна се с достойнство и даде път на младата дама да влезе първа. Настръхнах. Не беше от студ. Беше от възхищение. Дълбок поклон от мен!

РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

„Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“

Еклесиаст 11:1

Четиримата старци са застанали по средата на моста, надвесили надолу през перилата побелелите си глави, загледани в пенливите бързеи на реката, която днес тече някак по-енергично. Зад гърбовете им, сякаш надигайки се на пръсти, покровителствено се извисява планината. Вятърът услужливо гони, като овчарско куче, няколкото пухкави облаци в синьото небе, за да направи място на лъчите на майското слънце.

Покрай тях минават две майки с детски колички и един забързан колоездач. Малкият град вече е буден. Кварталните кафенета се подготвят да посрещнат армията от потенциалните си клиенти, които толкова дълго не можеха да обслужват. Хората просто се умориха да се страхуват. Писна им и търсят отново стария си живот и малките удоволствия в него.

Единият от четиримата белоглави наблюдатели се уморява да гледа надолу към реката и се изправя, търсейки опората на своя ожулен дървен бастун.

– Помните ли колко риба имаше тук едно време? – пита сякаш сам себе си той.

– Имаше. – отговаря му един от другите трима без да изпуска от поглед реката. – И мряна, и кефал, та даже и пъстърва.

Някъде отдолу, откъм брега, се чува как задружен жабешки хор кряка на пресекулки, за да потвърди достоверността на тази поредна глава от голямата енциклопедия на риболовното дело в България.

– Нали чуваш? – обажда се другият член на тази импровизирана местна комисия по аквакултури. – Останаха само жабите.

– Жабите и бабите! – допълва експертната констатация човекът с бастуна и всички избухват в смях, който някак съвсем естествено преминава в обща тютюнджийска кашлица.

– Абе, знаете ли – обръща се към другите четвъртият член на пенсионерското каре – Трябва някой път да наловим жаби – както някога.

Другарите му отново прихват, а смехът им пълен с тъга и носталгия по едно друго време и един друг свят – светът на тяхната младост. А тя, младостта, е като стъклена чаша със сапунена вода, от която правим своите балончета – мечти, докато все още можем. После ни остава само празната чаша.

– Какви жаби бе, човек? Ако се наведеш сега, с тоя артрит, трябва да идваме всички да те изправяме на крака. – внася здрав разум събеседникът му, който е най-близо до него. А другите отново избухват в смях.

– Хайде да вървим да пием кафе при Пенка! – командва старецът с бастуна. И четиримата другари на бавен ход се отправят към близкото кафе, сгушено между два панелни блока и един тото пункт. Край тях минава елегантна млада дама с къса пола, която уверено крачи по булеварда. Четиримата я изпращат с поглед и ръце, сключени на кръста.

– Ех… – въздиша единият. – Май трябваше да останем още малко край реката.

Другите не казват нищо, потънали в собствените си мисли. Започва да става горещо. Вече е почти обяд.